Фридрих Енгелс. „Диалектика на природата“
Увод[254]
Съвременното изследване на природата - единственото, което стигна до научно, систематично, всестранно развитие, в противоположност на гениалните натурфилософски догадки на древните и на крайно важните, но спорадични и в по-голямата си част безрезултатно изчезнали открития на арабите, - съвременното изследване на природата, както и цялата нова история, датира от оная велика епоха, която ние, германците, по сполетялото ни тогава национално нещастие, наричаме Реформация, французите - Ренесанс, а италианците - Чинкуеченто*1 и съдържанието на която никое от тези наименования нe изразява изчерпателно. Това е епохата, която започва от втората половина на XV в. Кралската власт, опирайки се на градските жители, сломи мощта на феодалната аристокрация и създаде големите - всъщност основани върху националността - монархии, в които започнаха да се развиват съвременните европейски нации и съвременното буржоазно общество; и докато граждани и аристократи продължаваха да се дърпат за косите, Селската война в Германия пророчески посочи бъдещите класови борби, защото в тази война на сцената излязоха не само въстаналите селяни - това не беше вече нещо ново, - но зад тях се показаха и предшествениците на съвременния пролетариат с червено знаме в ръка и с искане за общност на имотите на уста. В спасените при падането на Византия ръкописи и в изровените от развалините на Рим антични статуи пред изумения Запад се възправи един нов свят - гръцката древност; пред нейните светли образи изчезнаха призраците на средновековието; в Италия настъпи невиждан разцвет на изкуството, който сякаш беше отблясък на класическата древност и който вече никой не можа да достигне. В Италия, Франция, Германия възникна нова, първата съвременна литература; Англия и Испания скоро след това преживяха класическата епоха на своята литература. Рамките на стария orbis terrarum*2 бяха разчупени; едва сега всъщност бе открита земята и положена основата за по-късната световна търговия и за преминаване на занаятчийството в манифактура, която от своя страна стана изходна точка на съвременната едра индустрия. Духовната диктатура на църквата бе сломена; германските народи в мнозинството си направо я отхвърлиха и приеха протестантството, докато при романските народи все повече пускаше корени възприетото от арабите и подхранвано от новооткритата гръцка философия жизнерадостно свободомислие, което подготви материализма на XVIII век.
Това беше най-големият прогресивен преврат, който човечеството бе преживяло дотогава, епоха, която имаше нужда от титани и роди титани, титани по сила на мисълта, по страст и характер, по многостранност и ученост. Хората, които положиха основите на съвременното господство на буржоазията, бяха всичко друго, само не буржоазно ограничени. Напротив, те бяха повече или по-малко изпълнени с характерната за времето изследователска смелост. Тогава не е имало нито един значителен човек, който да не е правил далечни пътешествия, да не е говорил четири-пет езика, да не е блестял в няколко области на творчеството. Леонардо да Винчи е бил не само велик художник, но и велик математик, механик и инженер, на когото дължим важни открития от най-различните клонове на физиката; Албрехт Дюрер е бил художник, гравьор, скулптор, архитект и освен това създал фортификационна система, която съдържа някои идеи, които много по-късно бяха подхванати от Монталамбер и от новото германско учение за фортификацията. Макиавели е бил държавник, историк, поет и същевременно първият достоен за споменаване военен писател от по-ново време. Лутер очисти авгиевите обори не само на църквата, но и на немския език, създаде съвременната немска проза и съчини текста и мелодията на онзи изпълнен с увереност в победата хорал, който стана „Марсилезата“ на XVI век.[255] Героите на онова време още не бяха станали роби на разделението на труда, чието влияние, пораждащо ограниченост и едностранчивост, ние тъй често забелязваме у техните приемници. Но особено характерно за тях е, че те почти всички изцяло живеят с интересите на своето време, живо участват в практическата борба, вземат страна и се борят кой със слово и перо, кой с меч, а някои и с едното, и с другото. Оттук оная пълнота и сила на характера, които ги правят цялостни хора. Кабинетните учени са изключение: това са или хора от втори и трети ранг, или предпазливи филистери, които не искат да си опарят пръстите.
И изследването на природата се правеше тогава в обстановката на всеобща революция, и самото то беше изцяло революционно: та нали трябваше да си извоюва правото на съществуване. Заедно с великите италианци, от които започва новата философия, то даде своите мъченици на кладите и затворите на инквизицията. И характерно е, че протестантите надминаваха католиците в преследването на свободното изследване на природата. Калвин изгори Сервет, когато той беше пред откриването на кръвообръщението, и при това нареди да го пекат два часа жив, докато инквизицията се задоволи само да изгори Джордано Бруно.
Революционен акт, с който изследването на природата обяви своята независимост и сякаш повтори Лутеровото изгаряне на папската була, беше издаването на безсмъртното творение, с което Коперник - наистина плахо и, тъй да се каже, едва на смъртното си легло - призова църковния авторитет на двубой по въпросите на природата[256]. Оттогава започва освобождаването на изследването на природата от теологията, макар изясняването на отделните взаимни претенции да продължи до наши дни, а в някои глави още далеч не е завършено. Но оттогава тръгна с гигантски крачки и развитието на науките, което се засилваше, ако може така да се каже, пропорционално на квадрата на разстоянието (по време) от своята изходна точка. Като че ли трябваше да се докаже на света, че от този момент нататък за висшия продукт на органичната материя, за човешкия дух, важи един закон за движението, обратен на закона за движението на неорганичната материя.
Главната работа в настъпилия сега пръв период на развитието на природознанието беше овладяването на наличния материал. В повечето области трябваше да се почне от а, б. Древността беше оставила в наследство Евклид и слънчевата система на Птоломей, арабите - десетичната система, наченките на алгебрата, съвременните цифри и алхимията; християнското средновековие - абсолютно нищо. При това положение по необходимост първо място зае най-елементарното природознание - механиката на земните и небесните тела, и наред с нея, в служба на нея, откриването и усъвършенстването на математическите методи. Тук бяха извършени велики дела. В края на този период, отбелязан с имената на Нютон и Линей, виждаме тези клонове на науката получили вече известна завършеност. В основни линии бяха установени най-важните математически методи: аналитичната геометрия - главно от Декарт, логаритмите - от Непер, диференциалното и интегралното смятане - от Лайбниц и може би от Нютон. Същото може да се каже и за механиката на твърдите тела, чиито главни закони бяха изяснени веднъж завинаги. Най-после, в астрономията на слънчевата система Кеплер откри законите за движението на планетите, а Нютон ги формулира от гледище на общите закони на движението на материята. Останалите клонове на природните науки бяха далече дори от такава предварителна завършеност. Механиката на течните и газообразните тела бе разработена в по- значителна степен едва в края на тоя период.*3 Физиката в собствения смисъл на думата се намираше още в началната степен на развитие, с изключение на оптиката, която беше постигнала изключителни успехи благодарение практическите нужди на астрономията. Химията току-що се беше освободила от алхимията чрез теорията за флогистона.[257] Геологията още не беше излязла от ембрионалния стадий на минералогията и затова палеонтологията още не можеше да съществува. Най-после, в областта на биологията се занимаваха главно все още със събиране и първоначално систематизиране на огромния както ботанически и зоологически, така и анатомически и същински физиологически материал. За сравняване на формите на живота, за изучаване на тяхното географско разпространение, на техните климатологически и други подобни условия за съществуване още и дума не можеше да става. Тук само ботаниката и зоологията бяха получили приблизителна завършеност благодарение на Линей.
Но онова, което особено характеризира тоя период, е изработването на едно своеобразно цялостно схващане, чийто център е възгледът за абсолютната неизменяемост на природата. Съгласно този възглед природата, както и да е възникнала тя, щом веднъж е налице, си остава неизменна, докато съществува. Планетите и техните спътници, веднъж приведени в движение от тайнствения „пръв тласък“, продължават да се въртят в предписаните им елипси во веки веков или пък до края на всички неща. Звездите стоят вечно неподвижно на своите места, взаимно поддържайки се в това положение от „всеобщата гравитация“. Земята открай време или от деня на нейното създаване (в зависимост от гледището) оставала неизменно една и съща. Сегашните „пет части на света“ са съществували винаги, те винаги са имали същите планини, долини и реки, същия климат, същата флора и фауна, ако не се вземат предвид измененията или преместванията, извършени от човешка ръка. Растителните и животинските видове са били установени веднъж завинаги при тяхното възникване, еднаквото пораждало винаги еднакво и Линей правел вече голяма отстъпка, като допускал, че в известни случаи чрез кръстосване са могли да възникнат нови видове. В противоположност на историята на човечеството, която се развива във времето, на историята на природата се приписва само разгръщане в пространството. Отрича се всяко изменение, всяко развитие в природата. Толкова революционното в началото природознание изведнъж се оказва изправено пред една напълно консервативна природа, в която всичко и днес е такова, каквото е било в началото, и в която всичко трябва да остане до края на света или за вечни времена такова, каквото е било от самото начало.
Колкото високо стоеше природознанието от първата половина на XVIII в. над гръцката древност по обема на своите познания и дори по систематизация на материала, толкова то ѝ отстъпваше по идейното овладяване на този материал, по общия възглед върху природата. За гръцките философи светът по същество е нещо възникнало от хаоса, нещо развиващо се, нещо, което става. За природоизследователите от периода, който разглеждаме, светът е нещо закостеняло, нещо неизменно, а за повечето от тях нещо създадено с един замах. Науката още дълбоко е затънала в теологията. Тя навсякъде търси и намира като последна причина някакъв тласък отвън, който не може да бъде обяснен със самата природа. Макар и привличането - надуто наречено от Нютон всеобща гравитация - да се схваща като съществено свойство на материята, откъде иде необяснимата тангенциална сила, която именно определя пътя на планетите? Как са възникнали безбройните видове растения и животни? И как по-специално е възникнал човекът, за когото е установено, че не е съществувал открай време? На всички подобни въпроси природознанието твърде често отговаряше само с това, че държеше отговорен създателя на всички неща. В началото на разглеждания от нас период Коперник се отрича от теологията; Нютон приключва този период с постулата за божествения пръв тласък. Върховната обобщаваща мисъл, до която се издигна природознанието от това време, беше мисълта за целесъобразността на установените в природата по- рядки, плоската Волфова телеология, според която котките са създадени, за да ядат мишките, мишките - за да бъдат изяждани от котките, а цялата природа - за да доказва мъдростта на твореца. Трябва да признаем на тогавашната философия огромната заслуга, че тя не се смути от ограниченото състояние на тогавашните познания за природата, че тя - от Спиноза до великите френски материалисти - упорито се стремеше да обясни света, изхождайки от самия него, като предостави на природознанието на бъдещето да даде детайлното оправдание.
Аз отнасям към този период и материалистите от XVIII в., защото те не разполагаха с друг природонаучен материал освен гореописания. Епохалното произведение на Кант остава за тях тайна, а Лаплас се появи дълго след тях[258]. Да не забравяме, че този остарял възглед върху природата, макар и съвсем разклатен от напредъка на науката, господстваше*4 през цялата първа половина на XIX в., а по същество и днес още се преподава във всички училища.*5
Първия пробив в тоя закостенял възглед върху природата направи не природоизследовател, а философ. В 1755 г. излезе „Всеобща естествена история и теория за небето“ от Кант. Въпросът за първия тласък бе изоставен; Земята и цялата слънчева система изпъкнаха като нещо станало във времето. Ако голямата част от природоизследователите нямаха онова отвращение към мисленето, което Нютон изразява с предупреждението: физика, пази се от метафизиката![259] - те би трябвало само от това гениално откритие на Кант да направят изводи, които щяха да им спестят безкрайни блуждения, неизмеримо количество време и труд, разпилени в погрешни насоки. Защото в Кантовото откритие се съдържаше отправната точка на всеки по-нататъшен напредък. Щом земята е нещо станало, то и нейното сегашно геологическо, географско, климатическо състояние, нейните растения и животни също трябва да са нещо станало и тя трябва да има история не само в пространството - като разположение едно до друго, но и във времето - като последователност едно след друго. Ако изследването се бе насочило веднага и решително в тая насока, природознанието щеше да бъде днес значително по-напред. Но какво добро можеше да даде философията? Съчинението на Кант остана без непосредствен резултат, докато много години по-късно Лаплас и Хершел не развиха и обосноваха по-подробно неговото съдържание и така постепенно подготвиха признаването на „небуларната хипотеза". По-нататъшните открития най-после ѝ осигуриха победата; най- важните от тях бяха: установяването на собственото движение на неподвижните звезди; доказателството, че в световното пространство съществува среда, която оказва съпротивление; установяването чрез спектралния анализ на химическото тъждество на световната материя и съществуването на такива нажежени мъглявинни маси, каквито предполагаше Кант.*6
Но позволено е да се съмняваме дали повечето от природоизследователите скоро щяха да осъзнаят противоречието между представата за изменяемостта на земята и учението за неизменяемостта на живеещите на нея организми, ако зараждащият се възглед, че природата не просто съществува, а възниква и изчезва, не беше получил подкрепа от друга страна. Възникна геологията, която установи не само образувани един след друг и разположени един върху друг земни пластове, но и запазените в тия пластове черупки и скелети на измрели животни, стъбла, листа и плодове на вече несъществуващи растения. Налагаше се да се признае, че не само земята като цяло, но и нейната сегашна повърхност и живеещите на нея растения и животни имат история във времето. Отначало това признаваха доста неохотно. Теорията на Кювие за претърпяваните от земята революции беше революционна на думи, но реакционна по същество. На мястото на единствения божествен творчески акт тя поставяше цяла редица повтарящи се творчески актове, превръщаше чудото в съществен лост на природата. Едва Лайел внесе здрав смисъл в геологията, като замести внезапните, предизвиквани от прищевките на твореца революции с постепенните действия на едно бавно преобразуване на земята.*7
Лайеловата теория беше още по-несъвместима с допускането на постоянни органични видове от всички предшестващи я теории. Мисълта за постепенното преобразуване на земната повърхност и на всички условия на живот водеше направо до учението за постепенното преобразуване на организмите и тяхното приспособяване към изменящата се среда, до учението за изменяемостта на видовете. Но традицията е могъща сила не само в католическата църква, но и в природните науки. Самият Лайел дълги години не виждаше това противоречие, а неговите ученици още по-малко. Това може да се обясни само със станалото по това време господстващо в природните науки разделение на труда, което повече или по-малко ограничаваше всеки изследовател в неговата специална област и само малцина запазиха способността за обхващане на цялото.
Междувременно физиката направи огромна крачка напред, чиито резултати бяха резюмирани в епохалната за тоя клон на природознанието 1842 година почти едновременно от трима души. Майер в Хайлброн и Джаул в Манчестър доказаха превръщането на топлината в механическа сила и на механическата сила в топлина. Установяването на механическия еквивалент на топлината сложи край на всякакви съмнения по този въпрос. В същото време Гров[260] - не професионален природоизследовател, а английски адвокат - доказа чрез проста обработка на постигнатите вече във физиката отделни резултати, че всички така наречени физически сили - механичната сила, топлината, светлината, електричеството, магнетизмът, дори и така наречената химическа сила - при известни условия преминават една в друга без каквато и да било загуба на сила, и така още веднъж доказа чрез физическо изследване тезата на Декарт, че количеството на наличното в света движение е неизменно. Благодарение на това различните физически сили - тези, така да се каже, неизменни „видове“ на физиката - се превърнаха в различно диференцирани и по определени закони преминаващи една в друга форми на движението на материята. Случайността на съществуването на толкова и толкова физически сили бе отстранена от науката, защото бяха доказани тяхната взаимна връзка и преминаването им една в друга. Физиката, както по-рано астрономията, стигна до такъв резултат, който по необходимост показа вечния кръговрат на движещата се материя като последен извод на науката.
Поразително бързото развитие на химията след Лавоазие и особено след Далтон разклати старите представи за света и откъм друга страна. С добиването по неорганичен начин на съединения, произвеждани дотогава само в живия организъм, тя доказа, че законите на химията важат за органическите тела също както за неорганичните, и запълни голяма част от още според Кант навеки непроходимата пропаст между неорганичната и органичната природа.
Най-после, и систематично предприемалите от средата на миналия век в областта на биологичното изследване научни пътешествия и експедиции, по-точното проучване на европейските колонии във всички части на света от живеещите там специалисти, както и успехите на палеонтологията, анатомията и физиологията изобщо, особено след систематичната употреба на микроскопа и откриването на клетката - всичко това натрупа толкова много материал, че прилагането на сравнителния метод стана възможно и същевременно необходимо.*8 От една страна, благодарение на сравнителната физическа география бяха установени условията на живот на различните флори и фауни, а, от друга страна, бяха сравнени един с друг различните организми по отношение на техните хомологични органи, и при това не само в състояние на зрелост, но на всички стадии на развитието им. Колкото по-дълбоко и по-точно се извършваше това изследване, толкова повече се стопяваше пред него характеризираната по-горе закостеняла система на една неизменно установена органична природа. Не само все по-неопределени се оказваха границите между отделните видове растения и животни, но се появиха животни като ланцетника и лепидосирена[261], които се надсмиваха на цялата дотогавашна класификация*9 и най-сетне бяха открити организми, за които дори не можеше да се каже дали принадлежат към растителното или към животинското царство. Празнините в палеонтологическия летопис все повече се запълваха, което принуждаваше и най-упоритите да признаят поразителния паралелизъм, съществуващ между историята на развитието на органичния свят като цяло и историята на развитието на отделния организъм, и даваше по такъв начин ариаднината нишка, която трябваше да изведе от лабиринта, в който, както изглеждаше, все повече затъваха ботаниката и зоологията. Характерно е, че почти едновременно с атаката на Кант срещу учението за вечността на слънчевата система К. Ф. Волф в 1759 г. предприе първата атака срещу теорията за неизменността на видовете и провъзгласи учението за еволюцията[263]. Но това, което у него беше само гениална догадка, у Окен, Ламарк, Бер прие определена форма и точно след 100 години, в 1859 г., бе победоносно проведено в науката от Дарвин[264]. Почти едновременно бе установено, че протоплазмата и клетката, признати по-рано като последни съставни части в структурата на всички организми, се срещат и самостоятелно живеещи като най-низши органични форми. С това бе сведена до минимум пропастта между неорганичната и органичната природа, а също бе отстранено и едно от най-сериозните затруднения, които стояха дотогава пред учението за произхода на организмите. Новият възглед върху природата беше готов в основните си черти: всичко застинало се раздвижи, всичко неподвижно стана подвижно, всичко онова особено, което се смяташе за вечно, стана преходно - бе доказано, че цялата природа се движи във вечен поток и кръговрат.
И така, ние отново се върнахме към възгледа на великите основатели на гръцката философия, че цялата природа - от най-малките частици до най-големите тела, от песъчинката до слънцето, от протистите[265] до човека - се намира във вечно възникване и изчезване, в безспирно течение, в непрекъснато движение и изменение. Само с тази съществена разлика, че това, което у гърците беше гениална догадка, у нас е резултат от строго научно изследване, основано на опита, и затова има много по-определена и ясна форма. Наистина, емпиричното доказателство на този кръговрат още не е съвсем лишено от празнини, но те са незначителни в сравнение с това, което е вече твърдо установено, и всяка година те все повече и повече се запълват. И как би могло доказателството да бъде без празнини в едни или други подробности, като се има предвид, че най-важните клонове на знанието - звездната астрономия, химията, геологията - едва от един век, а сравнителният метод във физиологията едва от 50 години съществуват като науки, и че основната форма на почти всяко развитие на живота, клетката, е открита преди по-малко от четиридесет години!*10
От въртящите се като вихрушка нажежени газообразни мъглявини - чиито закони на движение ще бъдат може би открити, след като наблюденията в продължение на няколко века ни дадат ясна представа за собственото движение на звездите - са се развили чрез сгъстяване и охлаждане безбройните слънца и слънчеви системи на нашия световен остров, ограничен от най-крайните звездни пръстени на Млечния път. Това развитие очевидно не е протичало навсякъде еднакво бързо. Астрономията все повече се вижда принудена да признае съществуването в нашата слънчева система на тъмни, не само планетни тела, следователно на изгаснали слънца (Медлер); от друга страна (според Секи), част от газообразните мъгляви петна принадлежат като още незавършени слънца към нашата звездна система, което не изключва други мъглявини, както твърди Медлер, да са далечни самостоятелни световни острови, чиято относителна степен на развитие трябва да установи спектроскопът.[266]
Как от отделна мъглявинна маса се развива слънчева система - това Лаплас е доказал подробно по един ненадминат досега начин; науката по-късно го потвърждава все повече и повече.
Върху тъй образувалите се отделни тела - слънца, планети и спътници - господства отначало оная форма на движение на материята, която наричаме топлина. За химически съединения на елементите не може дори и дума да става при една температура, каквато днес още има слънцето; доколко при това топлината се превръща в електричество или магнетизъм, ще покажат по-нататъшните наблюдения върху слънцето; че извършващите се на слънцето механически движения произлизат изключително от конфликта на топлината с тежестта, може още сега да се смята за почти установено.
Колкото по-малки са отделните тела, толкова по-бързо изстиват те. Най-напред изстиват спътници, астероиди, метеори - както нашата луна, която отдавна е умряла. По-бавно изстиват планетите, най-бавно - централното светило.
Със засилващото се изстиване все повече излиза на преден план взаимодействието на преминаващите една в друга физически форми на движението, докато накрай бъде достигната онази точка, от която започва да се проявява химическото сродство, когато химически индиферентните дотогава елементи един след друг се диференцират химически, получават химически свойства и се съединяват един с друг. Тези съединения непрекъснато се менят с понижаването на температурата, която влияе различно не само на всеки елемент, но и на всяко отделно съединение от елементи, менят се със зависещия от това изстиване преход на част от газообразната материя отначало в течно, след това в твърдо състояние и със създадените така нови условия.
Времето, когато планетата добива твърда кора и водни маси върху своята повърхност, съвпада с времето, когато нейната собствена топлина започва все повече и повече да отстъпва на заден план в сравнение с получаваната от централното светило топлина. Нейната атмосфера става арена на метеорологически явления в съвременния смисъл на думата, нейната повърхност - арена на геологически изменения, при които предизвиканите от атмосферни валежи наслоявания вземат все повече превес над бавно отслабващите въздействия навън на огненотечното вътрешно ядро.
Когато най-после температурата се понижава толкова, че поне на значителна част от повърхността не преминава онези граници, в които белтъкът е жизнеспособен, при наличността на други благоприятни химически предварителни условия се образува жива протоплазма. Какви са тези предварителни условия, ние днес още не знаем. Това не е за учудване, защото досега дори още не е установена химическата формула на белтъка и ние дори още не знаем колко химически различни белтъчни тела съществуват и защото едва от около десет години е известен фактът, че напълно безструктурен белтък изпълнява всички съществени функции на живота: смилане, отделяне, движение, свиване, реакция срещу дразнене, размножение.
Минали са може би хилядолетия, докато се създадат условията, при които е станала възможна следващата крачка напред и от този безформен белтък чрез образуване на ядро и обвивка възникнала първата клетка. Но с тая първа клетка била дадена и основата за формообразуването на целия органичен свят. Най- напред са се развили, както можем да приемем според всички данни на палеонтологическия летопис, безброй видове безклетъчни и клетъчни протисти, от които до нас е стигнал само Eozoon canadense[267] и от които едни постепенно се диференцирали в първите растения, а други - в първите животни. А от първите животни са се развили, главно чрез по-нататъшно диференциране, безбройните класове редове, семейства, родове и видове животни и най-после онази форма, в която нервната система стига до най-пълното си развитие, именно гръбначните животни, и най- после измежду тях онова гръбначно животно, в което природата стига до осъзнаване на самата себе си - човекът.
И човекът възниква чрез диференциране. Не само индивидуално - развивайки се от една-единствена яйчева клетка до най-сложния организъм, който природата произвежда, - но и в исторически смисъл. Когато след хилядолетна борба ръката най- после се диференцирала от крака и се установил изправеният вървеж, тогава човекът се отделил от маймуната и била положена основата за развитие на членоразделната реч и за мощното развитие на мозъка, благодарение на което оттогава се е образувала непроходима пропаст между човека и маймуната. Специализирането на ръката - това означава появата на оръдието, а оръдието означава специфично човешка дейност, преобразуващо обратно въздействие на човека върху природата - производство. И животните в по-тесен смисъл имат оръдия, но само като членове на своето тяло: мравката, пчелата, бобърът; и животните произвеждат, но тяхното производително въздействие върху околната природа е по отношение на последната равно на нула. Само човекът е успял да сложи своя печат върху природата: той не само е преместил различните растителни и животински видове, но и така е изменил външния вид и климата на своето местожителство, дори и самите растения и животни, че резултатите от неговата дейност могат да изчезнат само с общото отмиране на земното кълбо. И това той е достигнал преди всичко и главно посредством ръката. Дори парната машина, която досега е неговият най-могъщ инструмент за преобразуване на природата, се основава именно като инструмент, при последна сметка, на дейността на ръката. Но паралелно с развитието на ръката се развивала стъпка по стъпка и главата, възниквало съзнанието - най-напред за условията на отделни практически полезни резултати, а по-късно, въз основа на това, у по-облагоприятстваните народи възникнало разбирането на природните закони, обуславящи тези полезни резултати. А с бързо растящото познание на природните закони растели и средствата за обратно въздействие върху природата; само с ръката хората никога не биха създали парната машина, ако паралелно с нея и отчасти благодарение на нея не се е развивал съответно и мозъкът на човека.
С човека ние навлизаме в областта на историята. И животните имат история - история на техния произход и постепенно развитие до сегашното им състояние. Но те са пасивни обекти на тази история; и доколкото сами участват в нея, това става без тяхното знание и воля. Хората, напротив, колкото повече се отдалечават от животното в тесния смисъл на думата, толкова повече сами правят своята история съзнателно, и толкова повече намалява влиянието на непредвидени действия, на неконтролирани сили върху тая история, и толкова по-точно историческият резултат отговаря на предварително определената цел. Но ако пристъпим с този мащаб към човешката история, дори към историята на най-развитите съвременни народи, ще установим, че тук все още съществува огромно несъответствие между поставените цели и постигнатите резултати, че продължават да преобладават непредвидените действия, че неконтролираните сили са много по-могъщи от планомерно привежданите в действие сили. И това не може да бъде иначе, докато най-съществената историческа дейност на хората, онази дейност, която ги е издигнала от животинското състояние до човешкото, която образува материалната основа на всички други видове тяхна дейност - производството, за задоволяване жизнените потребности на хората, т. е. в наше време общественото производство, - особено е подчинена на сляпата игра на непреднамерени въздействия на неконтролирани сили и желаната цел се осъществява само като изключение, а много по-често се осъществява нейната диаметрална противоположност. В най-напредналите индустриални страни ние сме обуздали природните сили и сме ги впрегнали в служба на човека; с това ние неизмеримо сме увеличили производството, така че сега едно дете произвежда повече, отколкото по-рано сто възрастни. Но какви са последиците от това нарастване на производството? Нарастване на прекомерния труд, нарастване на мизерията на масите и всеки десет години - голям крах. Дарвин не е подозирал каква горчива сатира е написал за хората и особено за своите съотечественици, когато доказа, че свободната конкуренция, борбата за съществуване, която икономистите величаят като най- велико историческо постижение, е нормалното състояние на животинския свят. Само една съзнателна организация на общественото производство, при която се произвежда и разпределя планово, може да издигне хората над останалия животински свят и в обществено отношение, както производството изобщо ги издигна в специфично биологично отношение. Историческото развитие прави такава организация от ден на ден по-необходима и от ден на ден все по-възможна. От нея ще започне нова историческа епоха, в която самите хора, а заедно с тях и всички клонове на тяхната дейност и по-специално природните науки, ще постигнат такъв разцвет, който ще засенчи всичко направено досега.
Но „всичко, което се поражда, е достойно да загине“[268]. Може би ще минат милиони години, ще се родят и умрат стотици хиляди поколения, но неумолимо се приближава времето, когато изтощаващата се слънчева топлина няма да бъде вече достатъчна да стопява нахлуващия от полюсите лед, когато струпващото се все повече и повече около екватора човечество ще престане и там да намира необходимата за живота топлина, когато постепенно ще изчезне и последната следа от органичен живот и земята - мъртво, изстинало кълбо като луната - ще се върти в дълбок мрак по все по-къси орбити около също така умрялото слънце и най-поеле ще падне върху него. Едни планети ще бъдат сполетени от същата участ по-рано, други по-късно от земята; вместо хармонично устроената, светла, топла слънчева система ще остане само едно студено, мъртво кълбо, следващо своя самотен път в световното пространство. И това, което ще стане с нашата слънчева система, ще стане по-рано или по-късно с всички други системи на нашия световен остров, ще стане с всички други безбройни световни острови, дори с онези, чиято светлина никога не ще достигне земята, докато на нея съществува човешко око, способно да я възприема.
Но когато една такава слънчева система завърши своя жизнен път и я сполети съдбата на всичко преходно - смъртта, какво ще стане след това? Слънчевият труп вечно ли ще продължава да се върти като труп в безпределното пространство и всички, някога безкрайно разнообразно диференцирани, природни сили ще се превърнат ли завинаги в една единствена форма на движение - притеглянето?
„Или“ - както пита Секи (стр. 810) - „в природата има сили, които могат да върнат мъртвата система в първоначалното състояние на нажежена мъглявина и пак да я събудят за нов живот? Ние не знаем това.“
Наистина, ние не знаем това в смисъла, в който знаем, че 2x2 = 4 или че привличането на материята се увеличава и намалява пропорционално на квадрата на разстоянието. Но в теоретическото природознание, което обединява своите възгледи върху природата по възможност в едно хармонично цяло и без което днес не може да мине дори и най-плиткоумният емпирик, твърде често ни се налага да оперираме с не напълно известни величини и във всички времена последователността на мисълта е трябвало да подпомага недостатъчните още знания да се развиват. Съвременното природознание трябваше да заимства от философията положението за неунищожимостта на движението; без това положение природознанието днес не може вече да съществува. Но движението на материята - това не е само грубото механическо движение, простото преместване; това е топлина и светлина, електрическо и магнитно напрежение, химическо съединяване и разлагане, живот и, накрай, съзнание. Да се казва, че материята през цялото време на своето безкрайно съществуване е имала само един-единствен път - и то един миг в сравнение с вечността на нейното съществуване - възможността да диференцира своето движение и така да разгърне цялото богатство на това движение и че преди и след това тя остава вечно ограничена в простото преместване, - да се казва това, значи да се твърди, че материята е смъртна и движението е преходно. Неунищожимостта на движението трябва да се разбира не само в количествен, но и в качествен смисъл. Материя, чието чисто механическо преместване, макар и да съдържа в себе си възможността да се превръща при благоприятни условия в топлина, електричество, химическо действие, живот, но която не е в състояние да породи от самата себе си тези условия, такава материя е загубила движението. Движение, което е загубило способността да се превръща в свойствените на него различни форми, има наистина още dynamis*11, но няма вече energeia*12 и затова е отчасти унищожено. Но и едното, и другото е немислимо.
Във всеки случай едно е сигурно: било е време, когато материята на нашия световен остров е превърнала такова огромно количество движение - от какъв вид, ние не знаем и досега - в топлина, че от това са могли да възникнат слънчеви системи, принадлежащи (според Медлер) най-малко към 20 милиона звезди, слънчеви системи, постепенното измиране на които е също сигурно. Как е станало това превръщане? Ние знаем за това толкова малко, колкото отец Секи знае дали бъдещият caput mortuum*13 на нашата слънчева система ще се превърне някога пак в суров материал за нови слънчеви системи. Но тук трябва или да потърсим помощта на твореца, или да направим извода, че нажеженият суров материал за слънчевите системи на нашия световен остров е бил създаден по естествен път, чрез превръщания на движението, които по природа са присъщи на движещата се материя и условията за които следователно трябва отново да бъдат възпроизведени от материята, макар и след милиони и милиони години, повече или по-малко случайно, но с присъщата и на случая необходимост.
Възможността за такова превръщане сега все повече се признава. Стига се до възгледа, че крайната участ на небесните тела е да паднат едно върху друго, и дори се изчислява количеството топлина, което трябва да се развие при такива сблъсквания. Внезапното появяване на нови звезди, също тъй внезапното засилване яркостта на отдавна известни звезди, за което ни съобщава астрономията, се обясняват най-лесно с такива сблъсквания. При това не само нашата планетна група се върти около слънцето и нашето слънце се движи сред нашия световен остров, но и целият наш световен остров се движи в световното пространство, намирайки се във временно относително равновесие с другите световни острови, защото дори относително равновесие на свободно плуващи тела може да има само при взаимно обусловено движение; а някои допускат, че температурата в световното пространство не е навсякъде еднаква. Най-после: ние знаем, че с изключение на една нищожно малка част топлината на безбройните слънца на нашия световен остров изчезва в пространството и напразно се опитва да повиши температурата на световното пространство, макар и с една милионна част от градуса по Целзий. Какво става с цялото това огромно количество топлина? Загива ли тя завинаги в опита си да стопли световното пространство, престава ли тя фактически да съществува, запазвайки се само теоретически във факта, че световното пространство се е стоплило с една десетична дроб от градуса, която почва с десет или повече нули? Това предположение отрича неунищожимостта на движението; то допуска възможността, че чрез последователно падане на световните тела едно върху друго цялото съществуващо механическо движение ще се превърне в топлина, която ще бъде излъчена в световното пространство, вследствие на което, въпреки цялата „неунищожимост на силата“, ще престане всякакво движение изобщо. (Впрочем тук се вижда колко неправилен е изразът: неунищожимост на силата, вместо: неунищожимост на движението.) Така стигаме до извода, че по някакъв начин - установяването на който ще бъде някога в бъдеще задача на природознанието - излъчената в световното пространство топлина трябва да има възможността да се превърне в друга форма на движение, в която тя отново ще може да се натрупа и започне да действа. С това отпада главната трудност да се приеме обратното превръщане на умрели слънца в нажежена мъглявина.
Впрочем вечно повтарящата се последователна смяна на световете в безкрайното време е само логическо допълнение към едновременното съществуване на безброй светове в безкрайното пространство - положение, чиято необходимост е принуден да признание дори антитеоретическият мозък на янкито Дрейпър.*14
Ето вечния кръговрат, в който се движи материята - кръговрат, който завършва своята траектория в такива периоди от време, за които нашата земна година вече не може да служи като достатъчна единица за измерения; кръговрат, в който времето на най-висшето развитие, времето на органичния живот и още повече времето на живота на съзнаващи себе си и природата същества е също тъй оскъдно, както и пространството, в което съществуват живот и самосъзнание; кръговрат, в който всяка пределна форма на съществуване на материята - била тя слънце или мъглявина, отделно животно или животински род, химическо съединение или продукт от разлагане - е също така преходна и в който нищо не е вечно освен вечно изменящата се, вечно движещата се материя и законите на нейното движение и изменение. Но колкото често и колкото безжалостно да се извършва този кръговрат във времето и пространството; колкото и милиони слънца и земи да възникват и загиват; колкото и дълго време да минава, докато в някоя слънчева система и само върху една планета се създадат условията за органичен живот; колкото и безбройни органични същества трябва по-напред да възникнат и да загинат, преди да се развият из тяхната среда животни със способен за мислене мозък и да намерят за кратко време годни за живот условия, за да бъдат след това също безмилостно изтребени - ние сме уверени, че материята във всички свои превръщания си остава вечно една и съща, че нито един от нейните атрибути никога не може да се загуби и че затова със същата желязна необходимост, с която тя някога ще изтреби на земята своя най-висш продукт, мислещия дух, тя ще трябва да го породи отново някъде на друго място и в друго време.
БЕЛЕЖКИ
*1 - буквално: петстотинте години, т. е. петнадесети век. Ред.
*2 - буквално: кръг на земите; така древните римляни наричали света, земята. Ред.
*3 Бележка на полето: „Торичели във връзка с регулирането на алпийските планински потоци.“ Ред.
*4 На полето с молив е отбелязано: „Закостенелият характер на стария възглед върху природата създаде почва за генерално обобщаване на цялото природознание: френските енциклопедисти, още чисто механически - едно до друго; след това едновременно Сен-Симон и немската натурфилософия, завършено от Хегел.“ Ред.
*5 Колко упорито чак до 1861 г. можа да се придържа към този възглед един човек, чиито научни трудове са дали толкова много ценен материал за неговото преодоляване, показват следните класически думи:
"Целият механизъм на нашата слънчева система, доколкото сме в състояние да проникнем в него, е насочен към запазване на съществуващото, към неизменната му трайност. Както нито едно животно, нито едно растение на земята от най-древни времена не е станало по-съвършено или изобщо не е станало друго, както във всички организми срещаме само последователност на степените една до друга, а не една след друга, както нашият собствен род в телесно отношение винаги е оставал все същият - така също и най-голямото многообразие на едновременно съществуващите небесни тела не ни дава право да приемем, че тия форми са само различни степени на развитие; напротив, всичко създадено е еднакво съвършено в себе си“ (Медлер, Популярна астрономия, Берлин, 1861 г., 5 изд., стр. 316).
*6 Бележка с молив на полето: „Откритото също от Кант забавящо въздействие на морските приливи върху въртенето на земята е разорано едва сега.“ Ред.
*7 Недостатъкът на Лайеловия възглед - поне в неговата първоначална форма - беше този, че той схващаше действуващите върху земята сили като постоянни - постоянни както по качество, така и по количество. За него не съществува изстиване на земята, земята не се развива в определена посока, тя просто се изменя случайно, без вътрешна връзка.
*8 На полето е написано с молив: „Ембриология“. Ред.
*9 На полето е написано с молив: „Цератодус. Същото е и с археоптерикса и т. н.“[262] - Ред.
*10 В ръкописа този абзац е отделен от предишния и следващия абзац с хоризонтални черти и зачеркнат с полегата черта, както Енгелс е правил обикновено с онези части от ръкописа, конто е използвал в други свои трудове. Ред.
*11 - възможност. Ред.
*12 - девственост. Ред.
*13 - буквално: мъртва глава; в преносен смисъл: мъртви останки, отпадъци след нажежаване, химическа реакция и т. н.; тук се има предвид угасналото слънце с падналите върху него лишени от живот планети. Ред.
*14 „Множествеността на световете в безкрайното пространство довежда до представата за последователната смяна на световете в безкрайното време“. (Дрейпър, „История на умственото развитие“, т. II, стр. 325).
[254] В написаното от Енгелс заглавие на третия свитък на материалите на «Диалектика на природата» този увод се нарича «Стар увод». В текста на «Увода» има два пасажа, по които може да се определи датата на написването му. На стр. 355 Енгелс пише, че «клетката е открита преди по-малко от четиридесет години». Ако се вземе под внимание, че в писмото до Маркс от 14 юли 1858 г. Енгелс посочва 1836 г. като приблизителна дата на откриването на клетката, може да се заключи, че «Уводът» е написан преди 1876 г. От друга страна, на стр. 357 Енгелс пише, че «едва от около десет години е известно, че напълно безструктурен белтък изпълнява всички съществени функции на живота», като има предвид монерите - най-простите организми, които Е. Хекел за пръв път описал в книгата си «Обща морфология на организмите», излязла в 1866 г. (виж бележка 52). Оттук може да се направи изводът, че «Уводът» е написан около 1876 г. Първоначалната скица на «Увода» (виж настоящия том, стр. 497-499) била направена в края на 1874 г. От съпоставянето на всички посочени факти следва, че «Уводът» може да е написан в 1875 или 1876 г. Възможно е първата част на «Увода» да е написана в 1875 г., а втората - през първата половина на 1876 г.
[255] Енгелс има предвид хорала на Лутер «Ein feste Burg ist unser Gott» (Господ е наша истинска опора). В произведението си «Към историята на религията и философията в Германия», кн. втора, X. Хайне нарича тази песен «Марсилеза на Реформацията».
[256] Екземпляр от своята току-що излязла книга «De revolutionibus obrium coelestium» («За въртенето на небесните кълба»), в която се излагала хелиоцентричната система на света, Коперник получил в деня иа смъртта си - на 24 май (ст. стил) 1543 г.
[257] Според господстващите в химията през XVIII в. възгледи се смятало, че процесът на горенето се обуславя от наличието в телата, които могат да горят, на особено вещество - флогистон, отделящ се от такива тела по време на горенето. Тъй като обаче било известно, че при нажежаване на металите във въздуха тяхното тегло се увеличава, привържениците на флогистоновата теория се опитвали да припишат на флогистона физически безсмислено, отрицателно тегло. Несъстоятелността на тази теория показал големият френски химик А. Л. Лавоазие, който правилно обяснил процеса на горенето като реакция от съединяването на горящото вещество с кислорода. За положителната роля, която навремето си изиграла теорията за флогистона, Енгелс говори в края на «Стар предговор към «Анти-Дюринг»» (виж настоящия том, стр. 368). За теорията на флогистона Енгелс говори подробно в предговора към II том на «Капиталът» (виж настоящото издание, т. 24, стр. 19-20).
[258] Виж бележка 31.
[259] Има се предвид мисълта, изказана от И. Нютон в заключението към второто издание на основния му труд «Математически принципи иа натурфилософията», кн. 111, Общо поучение. «Досега - пише Нютон - съм изяснявал небесните явления и приливите на нашите морета въз основа на силата на гравитацията, но не съм посочвал причините за самата гравитация». След като изброява някои свойства на гравитацията, Нютон продължава: «А причината за тези свойства на силата на гравитацията и досега не мога да изведа от явленията, а хипотези аз не измислям [hypotheses non fingo]. А всичко, което не се извежда от явленията, трябва да се нарича хипотеза, а за метафизически, физически, механически хипотези, за скрити свойства няма място в експерименталната философия. - В тази философия предложенията се извеждат от явленията и се обобщават с помощта на индукцията.»
Имайки предвид това изказване на Нютон, в своята «Енциклопедия на философските науки», § 98, Допълнение 1-о, Хегел отбелязва: «Нютон... открито предупреждаваше физиката да не изпада в метафизика».
[260] При работата си върху «Диалектика на природата» Енгелс използвал книгата на У. Р. Гров «The Correlation of Physical Forces». 3rd ed., London, 1855 («Съотношението на физическите сили». 3 изд., Лондон, 1855). Първото издание на тази книга излязло в Лондон през 1846 г. В основата ѝ е залегнала лекцията на Гров, която той прочел в Лондонския институт през януари 1842 г. и наскоро след това била публикувана.
[261] Ланцетник (амфиокс) - малко рибообразно животно, което е преходна форма от безгръбначните към гръбначните; живее в редица морета и океани.
Лепидосирен - животно, което спада към разреда на двоякодишащите риби, които имат и бели дробове, и хриле; живее в Южна Америка.
[262] Цератодус - двоякодишаща риба, живее в Австралия.
Ахреоптерикс - изкопаемо гръбначно животно, един от най-старите представители от класа на птиците, което има и някои черти на влечугите.
Енгелс е използвал тук книгата на X. А. Николсън «Ръководство по зоология», първото издание на която излязло в 1870 г. При работата си върху «Диалектика на природата» Енгелс използвал едно от първите издания, излязло не по-късно от 1874 г. Намиращото се в института по марксизъм-ленинизъм пето издание излязло в Единбург и Лондон в 1878 г. (Н. A. Nicholson. «А Manual of Zoology». 5th ed., Edinburgh and London, 1878).
[263] B 1759 г. K. Ф. Волф публикувал дисертацията си «Теория за зараждането» («Theoria generationis»), в която опровергава учението за преформацията и научно обосновава теорията за епигенезата.
Преформация - предобразуване на възрастния организъм в зародишната клетка. От метафизичното гледище иа привържениците на преформизма, господствало сред биолозите през XVII и XVIII век, всички части на възрастния организъм се намират още в зародиша в неразвит вид и по такъв начин развитието на организма се свежда до чисто количествено растене на вече съществуващи органи, а няма развитие в истинския смисъл, развитие като новообразуване (епигенеза). Теорията за епигенезата е била обоснована и развита от редица изтъкнати биолози от Волф до Дарвин.
[264] На 24 ноември 1859 г. излязъл основният труд на Ч. Дарвин «За произхода на видовете».
[265] Протисти - виж бележка 52.
[266] Тук и по-нататък Енгелс използва книгите: J. Н. Mädler. «Der Wunderbau des Weltalls, oder Populäre Astronomie». 5. Aufl., Berlin, 1861 (И. X. Медлер. «Чудесният строеж на вселената, или Популярна астрономия». 5 изд., Берлин, 1861) и А. Secchi. «Die Sonne». Braunschweig, 1872 (А. Секи. «Слънцето». Брауншвайг, 1872).
Във втората част на «Увода» Енгелс използвал извадките си от тези книги, направени по всяка вероятност към януари - февруари 1876 г. (Виж настоящия том, стр. 574-577).
[267] Eozoon canadense (еозоон канадензе) - изкопаемо, намерено в Канада, което се смятало за остатъци от най-древни примитивни организми. В 1878 г. немският зоолог К. Мьобиус опровергал мнението за органичния произход на това изкопаемо.
[268] Гьоте. «Фауст», част I, сцена трета («Кабинетът на Фауст»).